Sunday, December 9, 2012

няма никакъв протокол

В последния календарен ден на 2012 ще напиша за Общото събрание на Философския факултет, проведено на 19 октомври тази година - нещо, което се канех да направя отдавна.

Според Правилника на нашия Университет най-важният управленски орган за колективно ръководене на всеки факултет е Общото събрание, което се свиква редовно най-малко веднъж годишно и в което участват всички преподаватели, както и представители на студентите, докторантите и служителите на съответния факултет. Вижте член 43 и 44 от Правилника на Университета, публикуван на сайта му.

Редовното годишно Общо събрание на Философския факултет за 2012 година се проведе на 19 октомври и премина бурно и драматично.
Дневният ред беше драстично променен заради една конференция, организирана от други преподаватели от друг факултет, чието случване в Университета не се хареса на някои преподаватели от Философски факултет.

След час отлагане за събиране на кворум, събранието започна с искане за гласуване на протестна декларация, която обаче не беше предварително написана от професорите, които я предложиха.

Имаше даже искане за оставка на Ректора проф. дин Иван Илчев.

Искането за оставка на Ректора не се прие, но се прие ненаписаната декларация против онази конференция. Само като изказване. Беше гласуван текст, който не беше написан от своите вносители.

В цялата тази суматоха имаше преиграване и умишлено драматизиране.

Защо?

За да бъде отнет поне един час от времето на Общото събрание с обсъждане на две нови точки от дневния ред, които не просто да бъдат добавени към вече обявения, а направо да бъдат приети като първа и втора точка.

Така и стана.

Събранието изгуби почти час, за да започне с необходимия кворум, а после още час се обсъждаха двете нововъведени точки от дневния ред, при което бяха изказани и безобразни лъжи.
Един професор мотивира искането за оставката на Ректора и протестната декларация срещу провеждането на онази конференция със следното невярно твърдение: преподавателите от Исторически факултет и лично господин Ректорът преди години били попречили на провеждането на конференцията, организирана от д-р Мартина Балева и проф. Улф Брунбауер за представянето на Баташкото клане в произведенията на
изобразителното изкуство.

Това, разбира се, беше лъжа.

Всички си спомняме, че тази пък конференция беше първоначално планирана за провеждане в Етнографския институт на БАН и беше отменена от организаторите си заради протести на депутати от "АТАКА", и кръга от публично активни интелектуалци около тогавашния президент Първанов.
Впоследствие обаче, една година по-късно, тъкмо колегите от Историческия факултет на Университета станаха домакин на конференцията и тя беше проведена...

И така, с гръмки, но неверни екскламации и бурни, но ненаписани декларации успешно бяха убити два часа от Общото събрание, а след това деканът проф. Денков бавно и монотонно започна да запознава присъстващите с Отчетния доклад на деканското ръководство на ФФ за едногодишния период, изтекъл от избирането им.
И това беше повече от ненужно. Нали докладът беше и все още е достъпен в Интернет?

Но така мина още един час и хората започнаха да се разотиват.  

Важното беше присъстващите да намалеят за дискусията и обсъждането на доклада.
Колкото се може по-малко да са онези, които ще чуят критики и неудобни въпроси, изказани от себеотрицателни питащи критикари.

И все пак, аз се изказах и зададох за около петнадесети път моите въпроси за финансирането и отчитането на някои бомбастични проекти, с които парадираха по страниците на вестниците "Култура" и "Сега" професори от катедрата по История на философията.

 И понеже не исках да губя времето на присъстващите с обстоятелствени обяснения, на този блог тези въпроси са поставени ето тук:
http://www.blogger.com/blogger.g?blogID=472028015330815311#editor/target=post;postID=3310044360421283085
Всички преподаватели от ФФ бяха уведомени за този тематичен блог, за фарсовия процес срещу мен и за въпросите, заради които се стоварва всичко това върху главата ми, още в края на септември с писмо.

На самото Общо събрание се изказах сравнително кратко и едвам се вместих в определения времеви регламент, но не успях да поставя - отново и за кой ли път - други въпроси, които например, зададох и на празника на ФФ през май тази година, но и на тях не получих никакъв отговор. Въпросите, чийто отговор чакам от 18 май, но едва ли някога ще го дочакам, можете да прочетете тук, на най-общия ми блог: http://dimkasdiary.blogspot.com/2012/05/blog-post_15.html

И така, на Общото събрание на Философския факултет, проведено на 19 октомври 2012 година, в 65 аудитория на Ректората, отново не получих отговор на нито един от всички тези въпроси, а обиди.

Не стана ясно абсолютно нищо за грандиозните проекти, заявени като финансирани от фондациите "Отворено общество", "Александър фон Хумболт" и "Тисен", не стана ясно нищо за участието на Факултета в European graduate school for ancient and medieval philosophy...

Не стана ясно абсолютно нищо за това: защо във Философския факултет няма документация за дисертации, защитени през 2007 година във философските му катедри? Попитах за това ясно и отчетливо от микрофона и катедрата в аудитория 65, но отговор и до ден-днешен няма.

Не ми стигна времето отново и за кой ли път да поставя въпросите за изчезването на папката и компактдиска с текстовете и преводите, които бях направила по вътрешноуниверситетския проект през 2010 година, които би трябвало да отидат в библиотеката на специалността, но не отидоха там, а изчезнаха в нечие чекмедже и нечие бюро...

Бях прекъсната от водещия събранието поради изтичане на трите минути, позволени за изказване по регламент, точно когато щях да питам: поради какво се бави вече няколко години издаването на книгата, която съм представила в Университетското издателство още през 2009 г. и чието издаване е включено в графика за издателска дейност за 2010 година, приет с решение на Факултетния съвет на 19 януари 2010. Вижте тук:
http://phls.uni-sofia.bg/downloads/F23_RESHENIA.pdf
Други книги от този график бяха издадени още преди година-две, но не и моята.

Не ми стигна времето отново да поставя въпросите за привилегиите и предимствата, които ползват бившите агенти на Държавна сигурност,  управляващи Философския факултет през последните 20 години, при издаването на техните книги в Университетското издателство.

Не знам как става така, но Университетското издателство винаги намира пари и начин да публикува - при това луксозно и на хубава хартия, и с твърди корици - книгите на преподавателите от факултета, които са сътрудничила на Държавна сигурност, а останалите чакаме и чакаме с години, и никога може да не дочакаме.

***

Всичко, което се случи на 19 октомври в 65 аудитория, би трябвало да е дословно протоколирано.

Само че протоколът от Общото събрание, който според Правилника на Университета трябваше да е готов след 14 дни и вече от два месеца да е публикуван в Интернет, все още не се е появил.

Протоколът от Общото събрание на ФФ би трябвало да се появи още преди два месеца тук:
http://phls.uni-sofia.bg/display.php?page=of_d


 ***

Междувременно, от любопитна публикация в "Капитал" научих, че съдията г-н Петко Петков, който на първа инстанция ме осъди да платя 1000 лева глоба за обида на проф. Каприев, съвсем не е просто един от многото страшно претоварени от работа съдии на Софийския районен съд, а е един от четиримата съдии в СРС, които са много ангажирани и с МВР
като оторизирани за издаване на разрешения за контролиране на трафични данни. Ето вижте тук:
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2012/10/26/1933732_ne_e_podslushvane_ne_e_v_internet_i_ne_e_bezkontrolno/

***

Това е.

Дори и в Университета, който според идеята си е институция на разума, знанието и свободата, няма правила и върховенство на закона.
Има силни на деня, които имат предимства, привилегии и права, и те могат да правят каквото си искат, с когото поискат и както поискат.

А после се чудим на безобразията, беззаконието и произвола в страната. 


На непокорните и питащите ще им бъдат устройвани фарсови съдебни дела.

***

Тогава? Какво остава като възможност за една жена, която от вече 30 години се интересува и занимава с история на философията?

Философите по различен начин са обяснявали света, някои са се опитвали и да го променят.
На хора като мен им остава поне да опишат онова, което се е случвало в техния малък свят.
И от това може да се научи нещо за духа на времето.

Да е честита Новата 2013 година и на всички, които посещават и четат този невесел блог!
Дано през следващата година изпитанията да понамалеят и да имам по-малко лични съдебни неволи за описване и повече време за осмисляне на вечните проблеми на философията.

Силните на деня, които се преструват на философи във Философския факултет през последните десетилетия, получиха достатъчно внимание тук и през всички тези десетилетия убиха много от личното ми време, от човешката ми енергия и от желанието ми да се занимавам със смислени неща.
Те навредиха много и на семейството ми. Много.

На тях им пожелавам най-после през 2013 година да осмислят следните три думи:  
  Господ вижда всичко.

Бъдещето е неясно, но дано с Божията помощ всички станем по-добри!

Tuesday, October 23, 2012

след Общото събрание на факултета

За Общото събрание на Философския факултет, проведено на 19 октомври, миналия петък, ще напиша подробен авторизиран репортаж - от моя гледна точка какво и как се случи.
Но за това ще намеря време най-рано следващата седмица.
Сега съвсем накратко ще напиша отговор на някои съветници:
 Няма да давам никого под съд.
Първо, защото това противоречи на разбиранията ми за разрешаване на противоречията в човешките взаимоотношения.
Второ, защото това противоречи на разбиранията ми за разрешаване на противоречията в една университетска общност.
Трето, защо това противоречи на основния патос на изказването ми в петък: обсъждане на вътрешната интранет страница на факултета на отчетния доклад на деканското ръководство не се състоя, защото във факултета цари страх. А във факултета цари страх, защото едни преподаватели съдят други преподаватели, като даже бившият декан, който, според мен, беше най-добрият ръководител на факултета за последните 30 години, също се оказа потърпевш от такава съдебна разпра по нищожен повод.
Как при това положение да има свобода на изследването и преподаването, на дискусиите и обсъжданията на проблемите?
Няма да има.
При тези продължаващи процеси за щяло и нещяло, и с изчезващите протоколи по пътя от Ректората до съдилищата, или с изчезващите важни страници от тях, или с притичващите услужливи свидетели, глаголещи в съда противното на истината, свобода, откритост и откровеност не може да има.
Всички проблеми би трябвало да се обсъждат вътре в Университета, но как да си въобразяваме, че ще се случи това, когато в самодоволния отчет на деканското ръководство няма капка самокритичност, а прикриване на грозното зад паравана на безспорно постигнатото?

Един от професорите от катедрата по история на философията в петък след моето изказване взе думата и за пореден път ме засипа с обиди и злословия.
И друг път се е случвало - и на факултетни съвети, и на катедрени съвети, и в СНС, и във ВАК.
И други са ме клеветили и обиждали, даже още по-колоритно и напоително.

Този път това стана пред търпеливите, които бяха останали към края на Общото събрание на ФФ.

Е, както се казва, всичко тайно става явно.

Многократно упражняваните клевети по мой адрес, репетирани преди това и от други професори пред по-малки  слушателски аудитории - пред членовете на катедрения съвет на катедрата по история на философията, или на СНС, или на ВАК, този път бяха изпълнени даже в по-деликатна аранжировка, в сравнение с изпълнението им на два факултетни съвета, на единия от които присъствах и лично, през 2001 г., или на катедрени съвети, на някои от които също съм присъствала, а в други случаи - зад гърба ми.
По повод на случилото се в петък, разбира се, че няма да търся възмездие в съда, освен заради посоченото по-горе, също и най-вече поради това:  

Има Един, Който ще ни съди с Неговата божествена справедливост, 
когато му дойде времето.
 

Tuesday, October 16, 2012

фарс, фарс, ама наказателен



За тази моя публикация в "Култура" също стана дума в залите на Софийския районен съд.
Според свидетелските показания на проф. Цочо Бояджиев, дадени на 17 февруари тази година, докато съм хвалила редакционната политика на списанието за антична философия и наука Rhizai, съм обидила и наклеветила индиректно няколко души, макар и без да споменавам имената им, за пресичането на академичните пътища у нас на Боряна Кацарска, Елена Георгиева и Любомира Радоилска. Това е старателно протоколирано.

Разбира се, в една свободна и демократична страна, където има свобода на словото, на академичните дискусии и полемики, и където наистина се цени изследването и преподаването, обективната истина се търси не в съда, при това по наказателни дела, а в аудиториите на университетите, в книгите на мислителите от миналото и техните интерпретатори от следващите епохи и съвременността, във вестниците, списанията със специализирано съдържание, дискусионните формати на електронните медии и т.н.

Д-р Боряна Кацарска, д-р Елена Георгиева и д-р Любомира Радоилска - слава Богу! - са живи и здрави. Първите две живеят и работят в центъра на София, а д-р Радоилска се занимава с постдокторантски изследвания в Кеймбридж, но чрез произволна търсачка адресът на нейната електронна поща може да бъде намерен за секунди.

Който желае да чуе и разбере субективното им мнение за обективната истина по отношение на техните академични биографии, много лесно може да се допита до тях.



За този брой на вестник "Култура" също стана дума в съда. И той беше и сканиран, и фотокопиран, и представен като "веществено доказателство" в наказателното производство. На първата му страница пише, че проф. Каприев отказва да приеме първия български превод на "Метафизика" на Аристотел, но това не е направило никакво впечатление на съдията.

И за да бъдат абсурдите в това фарсово дело наистина пределни, в него на първа инстанция бях обвинена не само за това, което вече съм публикувала в "Култура", но и за това, което не съм публикувала в "Култура"! 
Асистентката Гергана Динева в свидетелските си показания, дадени на 27 февруари и старателно протоколирани от секретар-протоколиста, е свидетелствала, че съм наклеветила и обидила двамата изтъкнати професори, като съм писала за сагата около "Метафизиката" в социалната мрежа Фейсбук, а не съм публикувала текст по този повод в "Култура".

Обективната истина е, че десет години двамата преводачи на "Метафизика" търпеливо чакаха да им бъде посочена поне една грешчица в поне едно изреченийце на превода, но не дочакаха...
А по повод на 50-годишнината на доц. д-р Иван Христов, написах текст, в който го поздравих и за юбилея, и за огромната преводаческа и интерпретативна работа, извършена от него. Разбира се, стана дума и за стратегиите на превеждането на Аристотел не само на български, но и на други модерни езици, като по този начин, след десет години търпеливо изчакване, най-после отговорих на подигравките. При това без да влизам в полемика, и без да споменавам изрично имена.

Този текст не беше публикуван в продължение на няколко месеца в "Култура", юбилеят на колегата Иван Христов през октомври 2010 г. мина и замина незабелязано от никого, както незабелязано, без рецензии и отзиви, незабелязани от никого, останаха и почти всички негови образцови академични издания на преводи на старогръцката и светоотеческата философия, а през март 2011 г. текстът в негова чест все пак беше публикуван в брой 10 на "Литературен вестник". Ето тук, на втора страница: 


А през януари и февруари 2012 г. бях изправена пред съда по дело за клевета и обида!

Мислете му, ако решите да превеждате Аристотел!
Че и да се защитавате на всичко отгоре в двата единствени наши литературно-културни седмичници!
Правосъдието у нас не спи.

Thursday, October 11, 2012

за обжалването на присъдата

Уважаеми градски съдии,

След като се запознах най-после с присъдата и мотивите на съдия Петков по
нчхд 15017/11 на 112 състав, НК, СРС добавям към първоначално подадената
жалба следното:

1. Присъдата бе произнесена на заседанието на 27.02.2012 г., но като писан текст
тя ми бе предоставена едва на 12 септември 2012 г.
През месеците март, април, май, юни, юли, август и септември многократно проверявах
в деловодството на 112 състав на СРС, при което не само не получих диспозитива и мотивите,
но и многократно ми бе отказвано да получа протоколите от заседанията по делото, проведени на
17 и 27 февруари.
С всички тези документи се запознах едва на 12 септември.

2. Както на първата страница на ПРИСЪДАТА, така и на втора страница на МОТИВИТЕ
е допусната груба фактическа грешка, като е посочено, че живея на ул.
"Цар Симеон"79, а вярното е, че през последните 14 години 
единствената адресна регистрация, която имам
е София 1111, ул. "Христо Максимов" Nо 6, ап. 14.

3. В протоколите от заседанията, проведени на 17 и 27 февруари, са отразени съвсем
приблизително и много общо моите изказвания, които бяха три пъти по-дълги.
Като подсъдима, произнесла последната дума,
 прочетох предварително написан текст, който би трябвало да е
включен към материалите по делото, тъй като бе депозиран като молба до г-н Петков на
24 февруари.

4. В мотивите на г-н Петков е отбелязана непротиворечивостта или по-точно казано
безпротиворечивостта между тезата на тъжителя
и устните свидетелски показания на поканените от него свидетели, но изобщо не 
става дума за това, че между тезата на тъжителя и тази, която аз обосновавах като подсъдима,
подкрепена от свидетелските показания на проф. дфн Искра Христова-Шомова,
има не просто противоречие, а противоположност.
Правната логика е формалната логика. Във формалната логика противоположността е 
на много по-висока степен от противоречието.

Показанията на свидетелите са не просто противоречиви. Те са противоположни.
Смисълът на казаното от свидетелите на тъжителя е един, а смисълът на казаното
от свидетелката проф. Шомова - противоположен на устно заявеното от тях.

5. В мотивите на г-н Петков не е посочен нито един от документите и публикациите, които
приложих към своето възражение срещу тъжбата, както и в молбите във връзка със заседанията, които 
също свидетелстват в моя полза.

6.В мотивите на г-н Петков напълно е игнорирана нормативната база, която регулира отношенията
между университетските преподаватели - Законът за висшето образование и Правилникът за 
устройството и дейността на СУ, които са основен критерий за законосъобразността на действията
на всеки един от нас. Оттам те са основен критерий и за преценяването на нашите думи и дела
като истинни или неистинни, като справедливи и обосновани, или като несправедливи и
клеветнически. Както съгласно ЗВО, така и според Правилника на университета не съм извършила
нищо нередно. По отношение на основния предмет на нашия спор -
процедурата по атестацията на преподавателите от 2007 г. - това получи подкрепата на 25-те члена
на Факултетния съвет на 3 юли 2007 г., като единствено проф. Каприев се противопостави на тяхната оценка. 

7. Продължавам да настоявам за моето пълно оправдаване и за това на мен да ми бъдат възстановени
направените разноски, тъй като в своите служебни действия в качеството си на ръководител на катедрата
не само по отношение на атестацията през 2007 г., но и в други случаи проф.
Каприев е подавал информация с невярно съдържание за мен и работата ми.
Стигна се даже дотам, че в единствената официална информация, която катедрата по История на философията
представя на английски език на сървъра на Томас Институт към Кьолнския Университет,
аз изобщо не фигурирам като член на тази катедра:
http://www.egsamp.uni-koeln.de/wp/?page_id=28

Продължавам да поддържам твърдението си, че във всичко казано и написано от мен до този момент -
и устно, на катедрени съвети, и писмено, в писма, и във виртуалното пространство 
никога, никъде и по никакъв начин не съм обиждала и клеветила професора.
Напротив. Всеки хабилитиран университетски преподавател, който заема изборна и мандатна
длъжност, и ръководи колективен орган, каквато е длъжността ръководител на катедра в
Софийския университет, има задължения, които строго регламентират дейността му.
Пострадалите от тенденциозното, грубо и клеветническо отношение имат не само правото,
но и задължението да информират за това и преподавателската колегия, и обществото
като цяло, тъй като университетът е публична институция, той е държавен и всичко
ставащо в него е общественозначимо.  

С уважение: Димка Гочева












наистина е така

Понеже десет години питах как така се обявява за несъществуващ един превод, без в него да бъде посочена нито една грешка, накрая започнах да получавам не отговори и примери за грешки, а призовки за наказателно дело, а една призовка изглежда така: 

присъдата и мотивите на съдията




Необходимият коментар

Известно е, че най-натовареното съдилище у нас е Софийският районен съд.

Често се споменава, че на един съдия в него се падат по над 1000 дела годишно!
Умопомрачителна цифра.
Дори и да предположим, че понякога едно дело продължава две или три години, това означава, че един съдия приключва на година поне 300 дела и съответно трябва да напише мотиви за 300 свои присъди.
Много често съдиите се бавят с месеци и години с писането на мотивите, защото това е най-сложната страна на отсъждането: аргументативната.
За никого не е тайна, че съществува определена матрица за писането на мотиви и тя даже се преподава в юридическите факултети - от фактическа страна, от правна страна, от гледна точка на свидетелските показания, веществените доказателства и прочие.
В мотивите на моята присъда на последната страница се появява фамилията Генчев и фразата признат за виновна... На още няколко места за мен се говори в мъжки род :-)))

Също така, както в присъдата, така и в мотивите ми се приписва адрес, какъвто никога не съм имала, което улеснява заключението: за да си помогне с писането на мотивите по нашето абсурдно дело, съдията е използвал мотиви за друго дело за клевета и обида, което е било наказателно с частен характер.
Подсъдимият се е казвал Генчев и адресът му е бил такъв, какъвто е посочен и в присъдата, и в мотивите.
В използването на един юридически акт като образец за писане на друг само по себе си няма нищо лошо. Знаем, че в много страни по света се практикува точно правото на прецедента.
Само че в делото срещу подсъдимия Генчев е ставало дума за спор наистина между физически лица във фирма с различен предмет на дейност.
В делото "Каприев срещу Гочева" предмет на спора беше атестацията на преподавателите във ФФ на Софийския университет.
Тук не става дума за скандал, при който са се разменяли устни обиди, за да се отсъжда за вината и невинността ми като подсъдима според устните свидетелства на трима свидетели.
Софийският университет не е фирма с материално-производствен предмет на дейност, а е най-големият и най-старият наш университет, който в много отношения е и най-добрият у нас, както показаха вече две последователни рейтингови проучвания.
В мотивите няма позоваване нито на Закона за висше образование, нито на Правилника на Университета.
 ***
Мисията на университета е да препредава вече постигнатото знание и да създава ново знание.
Когато трима професори от една от най-старите катедри на университета твърдят в съда противното на истината за дисертации, защитени в нея през 2006 и 2007 година, един от изводите, които могат да се направят е, че във Философския факултет на Университета не се пази никаква документация за обучението на докторантите и техните рецензенти, за вътрешните и официалните им защити дори пет години назад.

Thursday, October 4, 2012

за културата на клана


За разлика от Мишо Шамара не съчинявам рапърски произведения със стандартно-банален като за този жанр текст и мелодия.
Също така, за разлика от ексцентричните мацки от Pussy Riot, когато вляза в църква, а това правя почти всяка неделя през последните 15 години, се държа що-годе прилично.

И въпреки това се оказах подсъдима по Наказателния кодекс на Република България.
И както вече написах в краткото резюме на събитията, на 7 ноември миналата година, след заседанието на катедрата по История на философията бях подиграна и предупредена от доц. д-р Димитър Денков, че ако не се осведомя надлежно за започналото наказателно дело срещу мен и не отида и на следващото заседание по делото, ще бъда арестувана и закарана с белезници в съдебната зала като братя Галеви.

Не знам какъв точно е бил предметът на дейност на братя Галеви и не съм осведомена за подробностите около наказателното дело за техните деяния.

След 7 ноември миналата година издевателствата над мен продължиха, братя Галеви се приютиха на неизвестно сигурно място някъде по света със средства в огромен размер, придобити от неясно какъв предмет на дейност, а доц. д-р Денков освен декан на ФФ стана и професор. 


През изминалите две десетилетия, в които бях преподавател във ФФ, имах глупостта да мисля, че човек може да си позволи да работи старателно, честно и почтено, без да бъде част от един всевластен академичен клан, познат на всички преподаватели и изследователи у нас, политически хиперпротежиран и оглушително медийно рекламиран.

Сбърках. 

И все пак, съществуването на свободни блогърски платформи и свободно виртуално пространство ще ми позволи да споделя някои от епизодите на неравната ми борба с клана.

Ето например откъс от една много критична рецензия, която си позволих да напиша в началото на 2010 г. за една докторантска студия.
 Разбира се, името на докторанта и заглавието на неговата студия няма да бъдат посочени тук.

Прочетете внимателно какво написах в нея като забележки и препоръки, и си направете изводите, уважаеми читатели и любопитни посетители на  блога за онова академично поведение, за което един университетски преподавател може да се окаже подсъдим по Наказателния кодекс на Република България.

Начало на цитата:

...  
Забележки и препоръки:

Най-големият недостатък на текста е, че той е предимно компилативно-преразказвателен и разчита изцяло и безрезервно на някои съвременни интерпретатори на важните автори от средновековието, с които се занимава, без може би да познава оригиналните текстове на някои от тях.

Например, когато става дума за ислямски мистицизъм, колегата XYZ цитира само Анри Корбен и няма нито един цитат от нито един средновековен арабски автор.

Ами ако Анри Корбен не е прав, а Ради Радев е прав? Особено като се има предвид изповяданата теософска позиция на Корбен, която се прояснява на няколко места и най-вече в края на цитираната от него книга? Когато един теософ пише за мистицизма, трябва да се даде поне един цитат от произведение на тълкуван средновековен автор и поне още едно интерпретаторско мнение на модерен тълкувател. 

Освен това, образцовите автори на ислямската традиция са издадени вече на много и различни съвременни европейски езици, и са достъпни и в Мрежата. Би трябвало да има поне един цитат от поне едно произведение на поне един ислямски мислител, за да бъде убеден читателят в това, което твърди авторът чрез безусловно приетия Корбен.

Още по-лошо впечатление в това отношение прави почти пълното отсъствие на цитати и позовавания на произведения от християнските гръкоезични автори, много от които вече са представени на български в образцови преводи от гръцки, издадени през последните години.

Например, когато читателят прочита изумителното изречение, че според свети Василий Велики не може да бъде позната същността даже на сътворените неща и със затаен дъх потърси бележката, за да види къде точно е написано такова нещо, намира бележката и вижда препратка не към текст на свети Василий Велики, а... на проф. Каприев!

Ами ако Каприев не е прав, а са прави в преводите и коментарите си преводачите и интерпретатори на свети Василий на български доц. д-р Иван Христов (на «Писмо до своя брат Григорий...» ), Владимир Атанасов (на «За светия дух»), проф. д-р Иван Желев и Росен Тенев (в изданието на «Шестоднев» и деветте най-значими проповеди в него), или проф. Цоневски (в неговата «Патрология», която многократно е преиздавана) или 
проф. Иван Снегаров - в неговата 
«Кратка история на православните църкви» - издадена през 1944 г. от Университетската печатница и съвсем некратка, тъй като е почти 700 страници!?

И още един подобен пример. Когато става дума за тълкуването на любовта от свети Григорий Нисийски, пак препратката е ... към проф. Каприев.
Само че коментарът на Свети Григорий към «Песен на Песните Соломонови» е чудесно преведен на български от Лидия Денкова и има вече две издания.

Но може би най-фрапантният пример е следният: на няколко страници в текста става дума за Григорий Палама, разказва се неговата биография и забавни епизоди от нея, като отвличането му в плен от пирати и освобождаването му чрез откуп, но пак няма нито един цитат, нито споменаване в библиографията на съчинения от него!
Негови съчинения, преведени на български, също има.
 
Най-важното от тях  - с оглед на темата, по която е писал колегата XYZ - е:
 Св. Григорий Палама. Разговор между православния Теофан и отвърналия се от варлаамитите Теотим. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, “ЛИК”, превод Стоян Терзийски и Александър Кашъмов.
Но също така и “Слова”. С., НИ, 1987, превод Николай Цв. Кочев.


За съжаление, цялостното впечатление от текста е, че възпроизвежда най-лошото от необратимо устойчивите и абсолютно неакадемични тенденции в «затвореното общество» на медиевистиката във ФФ:
  1. Култивиране на умението за компилативно преразказване и пренебрегване на четенето на книгите на самите мислители от миналото.
  2. Тотално отрицание, пълно пренебрежение, невключване в библиографията и абсолютно неспоменаване на изданията и преводите, на преводачите и интерпретаторите извън «професорското каре» – особено, ако става дума за богослови и/или класически филолози.


 Този текст ще стане малко по-академичен, ако поне библиографията му се разшири с произведения от и произведения за средновековните мислители, които споменава, издадени на български, освен написаните от научния ръководител и предполагаемия рецензент на дисертацията.

  Умберто Еко в «Как се пише дипломна работа» посочва това задължение към библиографията на всяка академична работа, която е дипломна работа за магистърска и по-висока степен. Всички важни произведения от авторите, издадени и преведени на съответния език, трябва да са библиографски описани и прочетени, дори и да не са цитирани пряко в текста. Това информиране понякога е от по-полезно за читателите от авторовите разсъждения.
 
  Лошо е докторантите на ФФ да усвояват и продължават най-лошото, а не най-доброто от своите научни ръководители.



Дата: 20 януари 2010                                                                      подпис: Димка Гочева

Край на цитирането на рецензията на докторантската студия. 


Както вече стана дума тук, основният предмет на съдебния спор, по който съм подсъдима, е оценката на ръководителя на катедрата по История на философията проф. Каприев за работата ми, получена при процедурата по атестацията на преподавателите през 2007 г.

В съда се опитвам да докажа, че съм била рецензент на дисертациите на Моника Портокалска-Леви и на Андрей Захариев.

Обсъждането на докторските работи на докторантите, обучавани в една катедра, е важна част от научната работа в нея.
През предишните години имах глупостта да се осмеля да възразявам и на други много големи неточности, които според мен не биваше да бъдат отминати с мълчание.

Като следната.
В хвалебствената рецензия за дисертацията на д-р Анна Бошнакова проф. Каприев допусна една груба грешка, която после се появи и на страниците на вестник "Култура" в още по-хвалебствена рецензия за книгата "Авлос и лира", в която се превърна дисертацията.

Ето вижте тук:

Вестник "Култура", бр.34, 19 септември 2003 г.



Според проф. Каприев, митът за Ер е разказан от Платон в диалога "Федър"!
Това, разбира се, не е вярно.

Огромният, смислово завършващ и поучителен разказ на Ер за това какво става с душите, когато се отделят при смъртта на човека от тялото му, е композиционният есхатологично-митологичен финал на "Държавата" - на най-важния, най-четения и най-коментиран Платонов диалог през последните 150 години в целия свят.
Диалогът, в който става дума за справедливото и справедливостта.

Във "Федър" има няколко други мита, тъй като в него се философства за любовта и лудостта.

Поуката:

За да преуспее човек по света и у нас, за да стане медийна звезда и партиен строител на най-демократичните нашенски политически партии, най-добре е да не е чел нито диалозите на Платон, нито записки от лекциите на Аристотел в Ликейона. А ако ги е чел, да ги забрави.
На обсъждане на дисертации в катедрата да се отива с тапи за уши и да не се спори за това 
кой мит на Платон в кой диалог е разказан или да не се издребнява за това, че книгите на "Метафизика"-та все пак са четиринадесет, а не седемнадесет.
Още по-наказуемо е престъплението някой да се осмели да твърди, че катедрата
 по История на философията с етика е създадена през 1894 г., че е преименувана на История на философията през 1904 г., и че в областта на античната и средновековна философия у нас през първата половина на ХХ век са работили големи учени като проф. Иван Георгов, проф. Иван Саръилиев, проф. Гаврил Кацаров, проф. Иван Снегаров - особено внимавайте да не кажете-покажете някъде и пред някого, че сте виждали и чели стотиците страници за християнската философия като основа на християнската църква, написани в книгите на проф. Иван Снегаров.

Това хвърля сянка върху официално лансираната история, че историята на катедрата по История на философията във ФФ започва през 1949 г. - в годините на най-мрачния сталинизъм, а историята на изследванията върху средновековието и християнството започва от правилните професори-герои на нашето време.

 

Thursday, September 27, 2012

връщам лентата назад

Много са личните, приятелските и биографичните срасналости в моя живот, които ме направиха свръхчувствителна към проблема за ролята на Държавна сигурност - и в годините на късния, западащ социализъм, и при метаморфозирането на властта на службите от всеопределяща тогава в малко по-подмолна и завоалирана след това: административна, икономическа и академична, през двете десетилетия на т.нар. "преход".

Следването и аспирантурата ми (както се казваше тогава на докторантурата) бяха изцяло доминирани от възхищението ми и мъчителната работа с проф. дфн Ради Радев.
Миналата година брой четвърти на списание "Философия" беше посветен на неговата академична и преподавателска работа, на респектиращите му книги и антологии в чест на неговия 80-годишен юбилей.

Там беше публикуван текстът "Спомени и размисли за проф. Ради Радев" на с. 18-25.

На моя най-общ блог също го публикувах ето тук:
http://dimkasdiary.blogspot.com/2011/11/80.html


Но понеже става дума за събития и процеси, които са основен проблем и на този тематичен блог, ето текста и тук:

за 80-годишнината на проф. Ради Радев




Спомени и размисли за проф. Ради Радев

Малко студентски спомени


През лятото на 1981 г., в горещ юлски ден попаднах в една от големите двуетажни софийски книжарници. Беше книжарницата на издателство “Наука и изкуство”, която отдавна вече не съществува. В книжарницата ме привлече една книга – “История на античната философия. Част І” от непознатия за мен проф. Ради Радев, която току-що бе издадена.

Вече бях прочела някои диалози на Платон, включени в І том на поредицата “Философско наследство”. Бях чела и някои места от “Държавата”, бях прочела и почти всички есета в тритомника на Монтен. Прочитането на тази първа част на “История на античната философия”, която се занимава с ранната гръцка философия от нейното възникване до трите Сократически школи – Мегарската, Киренската и Киническата, беше едно от най-важните непреки влияния за решението ми да следвам философия. Преките бяха упражнени от учители, съученици и приятели.


И така, на следващата 1982 г. бях щастлива да бъда приета за студентка в най-желаната от мен специалност. Професор Радев стана още в началото на следването ми и остана за дълго след него най-любим сред многото харесвани от мен университетски преподаватели.

Тогава историкофилософският цикъл започваше с един огромен курс по антична, средновековна и ренесансова философия, който даже стартираше с няколко теми и за най-важните философски школи в Индия и Китай. Огромен период, огромно разтежение и във времето, и в пространството. През първия семестър имаше два пъти седмично лекции и веднъж седмично упражнения, а през втория – обратно.

От случилото се в първи курс съдбоносно за мен остана едно събитие. Запомних го завинаги. На 1 март 1983 г. трябваше след приключване на лекцията по антична и средновековна философия, да си изберем тема, по която да подготвим писмена работа и с нея да се явим на изпит по този невероятен с обема си период.

Бях една от последните, които заявяваха своите теми и предложих заглавие за Сократ, но проф. Радев възрази, че вече няколко колеги преди мен са се ангажирали да пишат за Сократ.

“Колега, вземете нещо по-трудно. Напишете кратък конспект и тълкуване на книга VІІ и VІІІ от “Метафизика” на Аристотел.”

Така каза проф. Радев... а аз се разплаках, защото на упражненията вече бяхме индоктринирани, че гениалността на Платон е безгранична, а Аристотел е сух, скучен и отблъскващ философ.

Все пак започнах старателно да чета “Метафизика”-та на руски и английски, да си правя едни много подробни конспекти, да си мисля колко ли ще е по-различно, ако някога понауча малко гръцки и сама започна да разбирам какво пише в тази толкова интересна книга. Как е казано всичко това всъщност?

На изпита сюрпризирах проф. Радев с писмена работа от около 70 страници при положение, че не трябваше да надхвърля 10 стандартни...

Е, неизбежно беше, след толкова много усилия, хвърлени за осмисляне на най-трудните за разбиране книги от най-трудния текст на най-трудния гръцки мислител, да не ми стигне времето за преговор на всичко. Доста се затрудних да си припомня нещо конкретно за Киренската школа, но пък смаях професора с познания за Аристотеловата онтология като основа на “Сума на теологията” на Тома Аквински. Разбира се, за упражненията бях прочела всички текстове на български от философите, които изучавахме, а за изпита бях прочела вече втория том на “История на античната философия. Том ІІ. От Платон до Карнеад”, който излезе броени дни преди това. От много важните книги на проф. Радев бях прочела и “Критика на неотомизма” и “Латинският Аристотел”, който най-добрата ми приятелка-колега Дора ми подари за първия студентски празник. Бях чела и книгите му за Сократ и Епикур, но не си бях преговорила по-ранната гръцка философия и така не успях да си спомня нито едно име на нито един представител на Киренската школа...

Колега, Вие имате необикновено задълбочени познания за аристотелизма и томизма. Струва ми се, че за първи път на изпит при мен се явява човек, който вече е прочел цялата “Метафизика”, а същевременно не се сещате за имената на мислителите, които са провъзгласили удоволствието за най-важното нещо в живота!”

Поради това се явих на изпит още веднъж през септември, когато вече получих напълно заслужената отлична оценка, но през цялото лято на 1983 г., докато се готвех за този изпит и препрочетох отново и трите тома с диалозите на Платон, публикувани до този момент, разбрах, че искам оттук нататък да се занимавам предимно и изключително с изучаване на античността, и то както с Платон, така и с Аристотел.

Бях намерила вече един път, който ми беше интересен и в продължение на години вървях по него. Професор Радев стана първо научен ръководител на дипломната ми работа, а после и на дисертацията ми за телеологизма във философията на Аристотел.


Около дисертацията и преподаването – сътрудничество и конфликти в сянката на страха и подозрението


Моята работа под научното ръководство на проф. Радев беше успешна и резултатна. Направих една огромна дипломна работа, защото в нея имаше над 100 страници интерпретация и около сто страници приложения с текстове на гръцки и латински, написани от мен на ръка. После дълги години писах и огромната си дисертация. Бях своенравна и самостоятелна авторка – и като дипломантка, и като аспирантка, и като асистентка.

Това неизбежно породи закономерни конфликти и все по-задълбочаващо се неразбирателство между нас. За съжаление, проф. Радев погрешно тълкуваше моята интерпретаторска, изследователска и преподавателска самостоятелност като липса на уважение към него.

Напротив, него уважавах и до днес продължавам да го уважавам най-много от всички преподаватели в катедрата и затова именно го помолих да ме ръководи толкова дълго време. Но не исках да преповтарям казаното от него, а да се опитам да обоснова едно малко по-различно виждане на аристотелизма, както и да въведа промяна в провеждането на упражненията, съобразно аудиторията – сред първокурсниците вече имаше много възпитаници на НГДЕК, на Априловската гимназия в Габрово, на Хуманитарната гимназия във Велико Търново, и на СМГ и НПМГ в София. Все училища, в които изучаването на история на философията, и особено на античната, стана обичайно от началото на 90-те години.

Колкото повече минава времето на живота ми в академичните среди, толкова повече се убеждавам, че не само у нас, а и в целия свят сътрудничеството между научен ръководител и дипломант, а още повече между научен ръководител и докторант зависи по-скоро от човешкото разбирателство между тях, от по-непосредствения контакт, а в някои случаи и от безропотното следване на насоките на ръководещия. Понякога, когато чета написаното в една дисертация и автореферат, виждам не авторовото мнение на младия изследовател, който е длъжен да го заяви, за да защити претенцията си да бъде учен, а стопроцентово повторение не само на тезите, но и на стила, лексиката и синтактичните обрати, които са характерни за научния му или научния й ръководител.

При нас не беше така. За разлика от много други преподаватели и от специалността, и от катедрата, проф. Радев изключително аристократично държеше на дистанцията.

Ние с него никога не сме си говорили на “ти” и не сме засягали почти никакви извънслужебни теми.

Не сме си ходили никога на гости.

Нито веднъж не сме пили заедно даже кафе в кафене! Да не говорим за съвместно ядене и пиене по някакъв повод, за празнуване на каквото и да било, или фамилиарнечене... Проф. Радев не дойде даже на малката почерпка след защитата на дисертацията ми.

Не. Строго, дистанцирано и много предпазливо беше нашето общуване.

И все пак, имаше и няколко много откровени разговори, които проведохме в неговия кабинет и в които и двамата споделихме най-големите си страхове.

Пак ще напиша, че станах студентка през 1982 г. Годината, в която от книжарниците и от библиотеките се изземаше книгата на Желю Желев “Фашизмът”, Философският факултет закипя, а проф.Добрин Спасов беше отстранен от поста на главен редактор на “Философска мисъл” за назидание и наказание.

Още в първите дни на златната есен на учебната 1982/83 година на мен, току-що влязлата в Университета първокурсничка, ми беше предложено да стана член на БКП, но аз отказах.

Четири години по-късно, през декември 1986 г., още в първия ни разговор по повод на предстоящата ми дипломна работа, през 1986 г. проф. Радев сподели с мен, че няколко пъти е бил предупреждаван, че за него се пишат доноси в съответните служби. А в първия ни разговор за предстоящата дисертация, който проведохме през януари 1988 г. бях изненадана да науча, че същият по-информиран колега, който доброжелателно го предупреждава от кои от “колегите” от специалността на всяка цена да се пази и с кого да не разговаря, го е предупредил, че и аз съм героиня на подобни описания.

Впоследствие, това беше тема на всеки наш разговор:

“Димка, на всяко заседание на партийното бюро ме питат и ме тормозят защо още не подавате молба за приемане в БКП!”

И за това останах непреклонна, но след ноември 1989 г. тази тема от само себе си отпадна от нашите и без друго мъчителни разговори.

Как тълкувам всичко това днес?

Първо тълкувание: напълно е възможно и двамата с професор Радев да сме си внушавали прекалено много и да сме били жертва на страховете си от всесилността на “службите”.

Второ тълкувание: Напълно е възможно и двамата с професор Радев да сме били старателно описвани от “описващите” колеги сред преподавателите и състудентите ни, но това ще се разбере само при една цялостна проверка на Комисията по досиетата. Вече има както законова уредба, така и държавна институция, която работи за това. Ако съответните “описания” не са унищожени още през 1990 г., рано или късно истината ще излезе...

Независимо от това дали сме се самозаблуждавали или не, и двамата бяхме обсебени от чувството за страх и безпомощност пред тайните служби и неприятното усещане, че сме следени и донасяни. Това беше по времето на соца, а неразкриването на досиетата на агентите в продължение на цяло десетилетие след това, отрови още повече душите ни с подозрения, че всесилието на службите продължава...

Недоверчивостта ни както един към друг, така и към останалите колеги в катедрата, в крайна сметка доведе до тежък разрив току преди пенсионирането на проф. Радев през есента на 1999 г.

Днес, 12 години след конфликта между нас във Факултетния съвет разбирам, че може би по-голямата част от вината за този конфликт е била в моята неотстъпчивост и рязкост. Постепенно с годините се научих да бъда по-внимателна в подбора на думите и да омекотявам сблъсъците с хората, без ни най-малко да отстъпвам от позициите си. Но преди време не умеех това и нямах опит и сетива за много от подводните камъни в житейската и академичната навигация...


Приносът на проф. Радев за преподаването и изследването на античната и средновековната философия у нас


Няколко думи за маниера и стила на проф. Радев като преподавател. Той четеше старателно написани и обмислени лекции, но доста често се впускаше и в пространни разяснителни коментари, а понякога накъсваше лекцията със сентенции, които често бяха както философски уместни, така и житейски горчиви.

По отношение на изучаването на античната философия: изключително ценни остават както неговите учебници, така и неговите изследователски монографии, хронологично-тематичните антологии по антична и средновековна философия, и малките портретни студии с текстове, посветени на няколко важни мислители от европейската класика.

Ние, студентите по философия в средата на 80-те години на ХХ век, бяхме улеснени от отличното учебно помагало-антология “Антична философия”. С встъпителна студия, биографии за отделните мислители или най-важни хронологични бележки за една или друга школа и с внимателна подборка на фрагменти и откъси от текстове. И до днес я препоръчвам на студентите, на които преподавам, като най-първоосновно учебно четиво. Не случайно тя претърпя няколко издания и преиздания. Почти всички откъси и фрагменти в нея са преведени от проф. Христо Данов.

Както стана дума и преди, една година преди старта на нашето следване излезе първата част на настолния учебник “История на античната философия”, а в края на май 1983 – втората част “История на античната философия. От Платон до Карнеад”. Точно навреме за изпита през юни.

Още по време на нашето следване, още в първи курс, докато четяхме портретните книги за Сократ, Пиер Абелар и Епикур, се убедихме и в своеобразната му интерпретаторска скромност – в тези книги наред с авторовото тълкуване, има и солидни антологийни приложения. Благодарение на тях още в края на 80-те години имахме откъси от важни философски текстове, преведени на български от различни преводачи.

Така например, в приложението към “Латинският Аристотел”, текстовете от Пиер Абелар са преведени от Лидия Денкова, Румен Даскалов и Маргарита Кискинова, а в тома, издаден по-късно от “Наука и изкуство” преводачите са други. А в приложенията към книгата на проф. Радев “Сократ”, откъсите от Сократическите съчинения на Ксенофонт, и от Платоновите “Апология на Сократ” и “Федон”, са преведени от проф. Христо Данов.

Малко по-късно се появиха и антологията, и учебникът “Средновековна философия”, като антологията излезе за първи път още в края на 80-те години и пак стана настолно учебно четиво заради встъпителната си студия, биографично-коментарните представяния на философите, подборката на текстовете и добрия им превод, осъществен отново от проф. Христо Данов и Теменуга Михайлова. Не случайно и тази антология има преиздания.

Също в края на 80-те години излезе и популярната книга-портрет на Аристотел с антологийно приложение на откъси от “За душата”, “Никомахова етика”, “Физика” и “Метафизика” в превод на Марко Марков.

Има още една книга-портрет на велик философ, на която професор Радев е не само автор и съставител на подборката от фрагменти и откъси, но и преводач. Всъщност това е единственото издание, в което проф. Радев е поместил свои преводи. Това е книгата “Хераклит. Живот и дело”, която продължава да бъде единственото издание, съдържащо български превод на всички фрагменти на Хераклит от изданието на Дийлс-Кранц, както и откъси от важни тълкувания на големия мислител от Ефес, направени от известни по-късни мислители.

Изданията на няколко много важни философски текста на български са съпроводени с негови встъпителни или послесловни студии: “Държавата” на Платон, в превод на проф. Александър Милев; “За душата” на Аристотел, в превод на д-р Марко Марков и “Никомахова етика” на Аристотел, в превод на Теменуга Ангелова под редакцията на Искра Генчева. Особено в това отношение е мястото на “Никомахова етика” с изключително богатите си коментари (над 70 с.), без които фундаментът на европейската етическа мисъл би бил много по-трудно разбираем.

Безспорно е обаче, че голямата заслуга на проф. Радев като философ и учен, изследващ не само античната и средновековната, но и цялата история на философията, е изследването и представянето на български език на перипатетизма – от появата му в Ликейона чрез гигантския размах на Аристотеловата мисъл до неговия богословски апогей в неотомизма.

Аристотел и многобройните възраждания на неговата мисловност през вековете са били винаги в центъра на изследователските интереси на учения Ради Радев – и в първата му “кандидатска” дисертация, както се наричаше тогава, и в хабилитационните му трудове, и в “голямата докторска”. Впоследствие всички тези изследвания са издадени като книгите: “Материалистически положения в гносеологията на Аристотел” (1961); “Из историята на арабската философия” (1966); “Критика на неотомизма” (1970) и “Аристотел. Историческата съдба на неговата философия” (1989). Аристотеловата енциклопедична философска мисловност и нейното все ново и ново преоткриване в двехилядолетна традиция на Европа и Близкия Изток са представени във всички тези книги много ерудирано и много убедително – от зараждането им в Ликейона; през метаморфозите им в елинистическия период; в римската философия и късната античност; в арабската философия; в еврейския перипатетизъм; във Византия и Западна Европа; в схоластиката и после в хуманизма на Ренесанса – та чак до Новото време и възникването на неотомизма, когато се провъзгласява неувяхващата новост на учението на Свети Тома и на неговия философски патрон – Аристотел.

Разбира се, в книгите на проф. Радев има места и цитати, от които се вижда ясно в какво време са писани и без какво не е можело да се мине тогава. В страна, в която е имало тотален идеологически диктат, все пак написаното от него е органично чуждо на някои от цитатите и етикетите, които са волю-неволю пришити тук и там.

Органиката на интерпретациите на проф. Радев е силно повлияна от Хегел, Лосев, от Жилсон и Маритен, от Щеенбергер и Андре фон Иванка.

Но сред всички негови книги според мен най-добрата е “Философията на елинизма”, издадена през 1973 г. Голямата ерудираност на автора за културата, науката, изкуството и политическите превратности на времето; всеобхватността на погледа на философа, синоптично осмислящ всичко това; яснотата на концепцията за фокусирането на всяка една школа върху определена мисловна доминанта; многообразието на интерпретациите, които се представят винаги в неговите изследвания, за да може чрез опонирането на някои от тях и чрез приемането на други читателят по-диалогично да бъде приближен към авторовата теза - всичките тези характерни черти на философа и историк на философията Ради Радев са най-видими във “Философията на елинизма”.

Точно поради това, той се ползваше със заслуженото признание на колегията и й служеше и с такива организационни задължения като поста на главен редактор на сп. “Философия” и ръководството на СНС по философия в продължение на два мандата през 90-те години.

Пожелавам му от все сърце спокоен живот и здраве!

Споровете и пререканията между нас никога не накърниха и няма да променят моето уважение към него – преподавателят по антична и средновековна философия, и професорът от катедра История на философията, от когото съм научила най-много и на когото дължа най-много.

На многая лета!

Димка Гочева, 10 октомври 2011 г.


***


Цитирани издания:

Аристотел. Никомахова етика. С., 1993, изд. ГАЛ-ИКО. Превод Теменуга Ангелова, ред. Искра Генчева. Научна редакция, предговор и коментар Ради Радев.

Аристотел. За душата. “Наука и изкуство”, С., 1979. Превод: д-р Марко Марков. Всъпителна студия Ради Радев.

Платон. Диалози. Том ІІІ: Държавата. 1979, 1981. Превод: Александър Милев. Послеслов: Ради Радев.

Ради Радев. Материалистически положения в гносеологията на Аристотел. С., 1961, “Наука и изкуство”.

Ради Радев. Из историята на арабската философия. С., 1966, “Наука и изкуство”.

Ради Радев. Критика на неотомизма. С., 1970. “Наука и изкуство”.

Ради Радев (съст. и встъпителна студия) Антична философия. Антология. С., “Наука и изкуство”, 1977, 1988. Стара Загора, “Идея”, 1994. Превод: Христо Данов.

Ради Радев. Сократ. Живот и дело. С., 1980, Партиздат. Съставителство на приложението Ради Радев. Превод: Христо Данов.

Ради Радев. История на античната философия. С., “Наука и изкуство”, част І, 1981; част ІІ, 1983.

Ради Радев. Латинският Аристотел. С., 1982, Партиздат. Съставителство на приложението Ради Радев. Превод: Лидия Денкова, Румен Даскалов, Маргарита Кискинова.

Ради Радев. Хераклит. Живот и дело. С., 1986, Партиздат. В приложението: фрагменти от и за Хераклит. Съставителство и превод Ради Радев.

Ради Радев. Аристотел. С., 1988, изд. “Народна просвета”. Съставителство на приложението Ради Радев. Превод: Марко Марков и Теменуга Ангелова.

Ради Радев. Аристотел. Историческата съдба на неговата философия. УИ “Климент Охридски”, С., 1989.

Ради Радев. Велики философи. Част І. С., 1990, “Народна просвета”.

Ради Радев (съст. и встъпителна студия) Средновековна философия. Антология. Стара Загора, 1994, изд. “Идея”. Превод: Христо Данов, Теменуга Михайлова.

Ради Радев. Антична философия. Стара Загора, 1994, изд. “Идея”.

Ради Радев. Средновековна философия. Стара Загора, 1994, изд. “Идея”.